Размисли на една майка

Размисли на една майка

Малки са…
И после премигваш с очи…
И вече са големи…
И ги държиш за ръка здраво. Опитваш се да ги предпазиш.
От прагчето.
От камъка.
От колите.
От хората.
От света.
И усещаш как се изплъзват от ръката ти.
Усещаш как тази ръка, която стискаш с все сила иска да ти маха…
За “Чао, мамо! До после!”
За ” Здравей, мамо! Как си?”
И ти е тъжно…
Растат…
Толкова бързо… Прекалено бързо.
Или пък не!
Всичко е по план! Не твоя! Нечий!
Растат! И това е най-важното.
Порастваш и ти. И знаеш, че не може вечно да ги държиш до себе си. Иска ти се, но знаеш, че не е редно. Знаеш, че трябва да го изживеят. Да изживеят своите страхове, своите разочарования, своите радости, своите любови, своите приятелства… Да изживеят своя живот по техния си начин. И пускаш бавно ръцете им. Тук-там помагаш, придържаш, подкрепяш. Тук-там продаваш ръка отново.
Пускаш ръцете им, но знаеш, че твоите винаги ще са отворени за прегръдка, винаги ще са протегнати към тях, за да избършеш някоя сълза, за да помахаш за “Здравей!”, за да погалиш по косите, за да получиш цвете за рождения ден…

Защото знаеш, че мама винаги е на ръка разстояние. .. ❤️

Leave a Reply

Your email address will not be published.